назад
МУЗЕЯТ КАТО МЯСТО НА КУЛТУРНА ПАМЕТ НА БЪЛГАРИТЕ В БЕСАРАБИЯ

Гл.ас. д-р Елена Водинчар

    По време на теренните етнографски изследвания в български селища в Бесарабия (2005-2006) на фона на редица места на памет такива като стари постройки от румънското време, паметници от социалистическия период, изоставени гробища или църковни храмове някак особено изпъкваха местните музеи. Какви са предпоставките за организиране на една такава културна институция днес? Това е водещият въпрос, който породи у мен интереса за проучване на музеите в българските селища в Украйна и Молдова в рамките на проекта „Бесарабските българи в постсъветското пространство. Култура, политика, идентичност" (2009-2011). Така формулирана темата на моето изследване се вписва в набелязаната проблемна рамка на проекта, но без претенции за максимално изчерпване и анализиране, а като опит за изграждане на основа за следващите изследователски търсения по този въпрос.
    Насочването към точно определен за изследване обект - музеите в българските селища в Бесарабия аргументира следната основна цел: събирането, систематизирането и анализирането на етнографските материали.
   За постигането на очертаната цел са използвани различни методи и подходи. Основната методика за събирателската работа е класическото интервю, провеждано под формата на целенасочен и свободен разговор. Успоредно с това се прилагат и необходимите за етноложката работа методи на включеното етнографско наблюдение, фотографирането и биографичният метод.
   При анализа на събрания теренен материал се прилага сравнително-историческият подход, който позволява да се изгради моделът за организиране на музей в българските села в миналото и днес, да се откроят предпоставките, причините и факторите, довели до възникването на подобно културно явление. С оглед на открояване гледната точка на самите информатори върху поставената за изследване проблематика е направен опит да се използва и подхода на т. нар. “анализ от първа ръка” (по Кл. Гийрц). Това ще рече, че оценъчното, интерпретативното позволява изследваните факти да се подложат на двупосочен анализ, т. е. отвън (от позицията на автора) и отвътре (от самите респонденти).
   Основни изводи:
   В историята на българската общност в Бесарабия неведнъж е наблюдаван стремежът към етническа идентификация. Този процес се представя най-вече под формата на реакция на принудителни забрани за проява на етническа идентичност или пък на общностна инициатива за реализиране и развитие на собствената култура, обучаване и/или изучаване на роден език. Музеят и неговата разновидност (българската стая) е израз на преосмисляне на собствената същност и етническа специфика. Това е процес на развитие на етническата идентичност, израз на самоидентификация и стремеж към свободна реализация на етнокултурните ценности. Това е място на памет, където посредством предметите от миналото се осмисля настоящето и бъдещето.