назад

ДОМАШНОТО СТОПАНСТВО

гл.ас. д-р Валентин Лазаров

     Земеделието и животновъдството са били основни и най-важни поминъци за българите. Сред преселниците е имало много занаятчии, пастири, търговци, свещеници, хора с различни професии, но всички те определят себе си като  „земеделци” и всяко друго занятие за тях е било допълнително. Любовта на българите към земята е пословична. С изключение на  първите години след преселването, до към средата на ХІХ век, когато  орната земя е била по-малко от пасищата,  животновъдството е заемало второ място в стопанската дейност. Особено полезен в този период се оказва опитът на преселниците в отглеждането на овце. В следващите десетилетия структурата на животновъдството постоянно се променя, но отношението към овцевъдството се запазва  и до днес.
      След разпадането на Съветския съюз в българските села в Бесарабия (Украйна и Молдова) се извършват сериозни промени, в това число и в селското стопанство. Макар и бавно се тръгва към разпадане на колхозите/совхозите, правят се стъпки към приватизация на земята. Значението и мащабите на процесите които протичат в селата са съизмерими с тези при създаването на колхозите.  Промените и в двете новосъздадени държави (Украйна и Молдова) са сходни, но не липсват и специфични, локални особености в отделните селища. Представителите на по-възрастното поколение наши информатори пази спомена за  колективизацията от 40-те години на 20-ти век, трудностите по изграждането и укрепването на колхозите/совхозите, затова техните оценки за събитията от миналото и днес са особено интересни.
      В съответствие с целите и задачите на проекта: „Бесарабските българи в постсъветското пространство - история, политика, култура”,  проучванията се извършваха основно чрез теренни експедиции в набелязаните райони в периода 2009 - 2011 г. Обхванати бяха български селища в Тараклийски район на Молдова и Тарутински район в Украйна, но при възможност теренна работа е провеждана и в други населени места. В работата си използвахме традиционните за етнографията методи: интервю, беседа, биографичен разказ, при ограниченото време за теренна работа от особено значение бяха непосредственото наблюдение, както и фото и видео-заснемането.
      Събраният теренен материал потвърди очакванията, че земеделието и животновъдството продължават да играят съществена роля в живота на българите в Бесарабия, като осигуряват част от прехраната и допълнителни доходи за семействата в този труден период  на преход. Това обаче става при съвършено нови и до голяма степен непознати условия.
Земята е разделена на пайове („пай”). Пай получава всеки който е работил в колхоза. Притежателят на пай получава сертификат за собственост, може да обработва земята сам или да я предостави за обработване на друг, но все още не може да я продава.
След разпадането на Съветския съюз колхозите продължават дейността си в продължение на няколко години. В много селища /не навсякъде/ кооперативни стопанства  съществуват и днес, но въпреки, че хората продължават да ги наричат „колхоз” тяхната организация и дейност се различава значително от тези при социализма. Новите стопанства са създадени на принципа на кооперацията, членовете й участват с пайовете си, органите за управление и председателят са изборни. Работниците  се наемат срещу заплащане, в това число и  членуващите в кооперацията.
      В ежедневието, при разговор, понятието „колхоз” понякога се използва и за стопанствата от фермерски тип при които земята е наета от  един човек, който сам ръководи цялата дейност, наема механизатори, специалисти, временни работници. Обикновено в селото има един по-крупен фермер /или кооператив/, на когото се доверяват повечето стопани и един или няколко по-дребни. Има и дребни фермери, които обработват само земята на членовете на своето семейството /деца, родители, баби и дядовци и други най-близки роднини/. В последните години се появяват толкова големи стопанства, притежаващи земя в различни села и дори в различни райони, че местните хора не знаят нито кой е собственикът, нито къде е седалището му.
От теренните материали става ясно, че отношението към фермерите /както и към ръководството на кооперативните стопанства/ е двойствено, противоречиво. От една страна те са обвинявани, че по не съвсем честен начин са се сдобили с техника и сграден фонд от бившите колхози и са придобили  правото да обработват общинска земя, че не се коректни към онези чиито земи обработват и т.н. От друга страна, особено по-възрастните хора, са доволни че има кой да обработва земята им и, че все пак получават зърно  за хляб и за фураж на животните. 
     Огромното болшинство от притежателите на пайове не разполагат с необходимата техника  и не могат сами да обработват земята си. Голяма част от по-дребните фермери също не притежават достатъчно машини и инвентар и не могат да се снабдят със съвременни такива, въпреки наличието на специални фондове за подпомагане. Оплакват се от корупция. Постоянно заетите в селското стопанство са малко, в повечето случаи се разчита на сезонни наемни работници, заетостта е сезонна. Безработицата принуждава младежите да търсят временна работа извън селото, което постепенно ги отчуждава от земята и селския труд. Мнозина напускат окончателно селата и се установяват в градовете. За онези които продължават да живеят на село или по някакъв начин са свързани със него остава възможността да обработват земята в дворовете /”арманя”/ и  в отделни случаи в подходящи за лозе или градина парчета земя в различни части на землището. Дребните стопани рядко сеят зърнени и други култури.
     Животновъдството е повлияно по-силно от кризата на преходния период отколкото земеделието. Малцина от фермерите и кооперативните стопанства имат свои ферми и то предимно за свине. Единични са опитите за създаване на по-големи стопанства със овце, кози или крави. Старите колхозни ферми са ликвидирани, сградния фонд разрушен, разграбен, приватизиран, но само частично използван, при това за цели не винаги свързани със животновъдството. Отрасълът  е представен най-вече от голямо количество птици и няколко овце отглеждани в дворовете и по рядко крави за мляко. Животните оползотворяват полученото от „пайовете” зърно и други продукти собствено производство. Месото, яйцата и млечните продукти задоволяват нуждите не само на живеещите в селата, но и в голяма степен на работещите или учащите се в градовете, достигат до близки и по-далечни роднини, а  част от тях и до пазара. 
      Лозето и градината на „арманя”, птиците в двора и овцете на търлата/хагъла са онези фактори, които в трудната социално-икономическа ситуация на прехода компенсират прекъснатата връзката със земята и животните, помагат, особено на по-възрастните, да поддържат вековните традиции. Виното и домашното овче сирене задоволяват не само нуждата от храна, те се превръщат в символ на родното, на своето, превръщат се във фактор за съхраняване на традициите. Гроздоберът събира, обединява пръснатите по цялото постсъветско пространство, а и извън него, членове на семейството и роднините.
      Теренните проучвания  потвърждават предварителната информация, че със земеделие и животновъдство днес се занимават предимно възрастните хора, пенсионерите останали в село. Безработицата в селата е прогонила много млади хора, но онези които са останали участват  с желание в обработването на земята и отглеждането на животните. Те дават надежда, а и гаранция, че животът на село ще продължи, вдъхват оптимизъм за бъдещето.