назад
БЕСАРАБСКИТЕ БЪЛГАРИ В КОНТЕКСТА НА ЕТНИЧЕСКИТЕ ПОЛИТИКИ МОЛДОВА И УКРАЙНА

доц. д-р Благовест Нягулов
    Политиките спрямо малцинствените реалности в Украйна и Република Молдова се извършват в контекста на “националното възраждане” на  етническите мнозинства и малцинствата, започнало по време на “перестройката” в Съветския съюз, на утвърждаване на новите национални идентичности от държавните елити, на труден преход към демокрация, пазарна икономика и правова държава, на постепенна интеграция на двете страни в  международните отношения след края на Студената война. След разпадането на Съветския съюз двете млади държави са изправени пред големи предизвикателства не само във връзка с официалното утвърждаване на техните национални идентичности в условията на доминиращо рускоезичие, но и по отношение на техния суверенитет и интегритет - в по-голяма степен в Молдова във връзка с регламентирането на гагагузката автономия и с нерешения проблем за сепаратиската        Приднестровска, а в Украйна по повод административния статут на рускоезичния Кримски полустров. Те признават наличието на национални малцинства на своя територия, регламентират законодателно тяхната проблематика, създават необходимата институционална база и прилагат в съответствие с конкретните особености международните стандарти за правата на човека и за защитата на националните малцинства.
     Етническите българи имат официално признат на национални малцинства в Украйна и Молдова и в исторически план именно след 1991 г. постигат сравнително най-много успехи по отношение на техните малцинствени искания. Същевременно различните етнополитически ситуации пораждат различия в степените на етническа мобилизация и в резултатите от нея. В сравнителен план мобилизацията и резултатите от малцинственото движение на българите в Молдова са по-успешни, отколкото тези на българите в Украйна.
     Българите традиционно гласуват за левите и проруски партии. От края на 1980-те години до днес те създават няколко неправителствени организации с претенции за широк обхват като проблематика и територия. В Украйна те са две - Асоциация на българите в Украйна (1993) и нейната алтернатива, Конгрес на българите в Украйна (2007), без наличие на непреодолими противоречия между двете структури. В Молдова тези организации са четири - Българско обществено-културно дружество “Възраждане” (1989), Българска община в Молдова (1998), която е най-голямата и териториално най-добре териториално структурирана организация, както и роилите се от общината Асоциация “Съюз на българските организации” (2008) и Българско съдружество “Родолюбец” (2009).
     Тези организации имат сходни цели - възраждане на езиковите, културни и духовни традиции на българите, защита на техните граждански, икономически, социални и културни права и пр. Проблемите пред тях са финансови, организационни и кадрови: липсата на достатъчно ресурси и понякога - на реална дейност, дефицитът на авторитетни лидери и слабата ангажираност на младото поколение българи, противоречията предимно на личностна основа, мотивирани също от икономически, финансови или политически изгоди, липсата на координация и съгласуваност между отделните структури. Въпреки тези проблеми, несъмнено българските организации са били и продължават да бъдат необходимата институционална рамка за прогреса и успехите на малцинствените движения.
     Дейността на бесарабските българи като организирани общности или изяви на техните малцинствени елити се вписва в две взаимно свързани направления - културно-просветно, което доминира и политическо, което остава на заден план.
Във връзка с напрежението между усилията на елитите в Украйна и Молдова за налагане на държавните езици и продължаващото силно присъствие на руския език, исторически направеният избор на бесарабските българи остава в полза руския език, който е предпочитаният от тях език за публична комуникация. Слабото владеене на украински и молдовски (румънски) е пречка за добра професионална реализация и социална интеграция. Същевременно, след 1991 г. в Украйна и Молдова се създават най-разгърнатите образователни системи на български език в историята на бесарабските българи, които включват всички образователни степени. Проблемите в образователната дейност са: недостатъчното изучаване на българския език (в повечето случаи само като предмет) при продължаващо силно присъствие на руския като език на преподаване, липсата на “национални училища” (специално в Украйна) и неизпълнението на вече постигнати договорености (например, по отношение на образованието в Болградската гимназия), липсата на достатъчно подготвени кадри, пособия, оборудване и литература, трудното формиране и задържане на българската интелигенция поради емиграция от нейните среди по икономически подбуди. Съкращаването на финансовите средства, отделяни от молдовската държава за изучаване на български език през настоящата 1912 г., и реакциите от страна на представителите на малцинството демонстрират голямата зависимост на изградената образователна система от политиката на държавата - приемник.
      Разделението на общността на бесарабските българи между две държави намалява потенциалните възможности за успехи по линия на политическото направление в малцинствените движения. Дискусиите сред българските лидери и интелектуалци по въпроса за териториалната автономия на етническа основа разграничават привърженици и противници на идеята. Обсъжданите в началото на 90-те години идеи за български национален район въз основа на Болградския район в Одеска област (Украйна) и за българо-гагаузка автономия в Молдова не се реализират. При други условия, през 1999 г. населеният предимно с българи Тараклийски район в Молдова получава статут на окръг в резултат на действията на местния елит, на малцинствената мотивация за “собствена” административно-териториална единица по примера на гагаузите, на активната подкрепа от страна на България и на посредничеството в лицето на международните организации. Въпреки че формално не е административна единица на етническа основа, Тараклийският окръг е възприеман от местните лидери и представителите на българското малцинство в републиката като “център на българската национална култура”, поради което те реагират срещу всеки опит за накърняване на неговия самостоятелен статут.
     Повече от 20 години след създаването на Украйна и Молдова като суверенни държави, темата за малцинствените движения на българите в двете постсъветски републики предлага много предизвикателства пред изследователя. Натрупаната изворова информация в периодичния печат, документите и спомените предоставя добри възможности за нейното разработване. Изследванията на съвременното етнополитическо състояние на българската диаспора в широк контекст имат не само научно, а и приложно значение предвид очаквания принос за по-адекватното на реалностите регулиране на малцинствената проблематика във вътрешен и международен план.